ИСТОРИЯТА НА УНИВЕРСИТЕТСКА БОТАНИЧЕСКА ГРАДИНА БАЛЧИК
Част 4: Дипломация в ход. Малко известни факти около връщането на Балчик и Двореца на България
Приблизително след 16 години на изграждане и сезонно ползване на лятната резиденция, и последвалата смърт на кралицата, настъпва обрат в политическата обстановка. Крайовската спогодба от 7 септември 1940 е договор, с който една историческа несправедливост бива поправена; условията на спогодбата налагат Румъния да върне на България Южна Добруджа (“Cadrilater”), както и да се осъществи размяна на населението от Северна и Южна Добруджа.
Така стоят нещата фактологически. Но преговорите в Крайова са тежки. Успехът им зависи от дипломатическия нюх на личностите, участвали в тях. Българският пълномощен министър в Букурещ Стоян Петров-Чомаков в „Духът на дипломацията” разказва:
„ - В 1913 г. – заяви той [външният министър на Румъния Маноилеску, бел.ред.] деловито, - политическата конюнктура беше в наша полза и ние анексирахме Четириъгълника... Сега политическите обстоятелства са във Ваша полза... Старото приятелство, което ние целим да възстановим, изисква обратното: Вие да ни дадете „доказателства за любов”. Силистра и Балчик много удачно биха отговорили на това изискване...
Бях леко изненадан от претенцията на господин Маноилеску... Отговорих му:
- ... до Берлинския договор от 1878 г. тази територия е била винаги считана за част от България – географски, народностно и исторически... за нас би било невъзможно да се откажем от каквато и да е част от Южна Добруджа, родина на герои... за Румъния е само Четириъгълник, едно геометрично название...”
В този тон дипломатическите преговори продължават. Пълномощният министър Стоян Петров-Чомаков отстоява историческата и георграфска принадлежност на Балчик в пределите на България, утвърждавайки ролята на града като „естествен хинтерланд” на Варна. Българското правителсво подкрепя аргументите, изтъкнати в срещата.
Спогодбата е анексирана. В приложения са уточнени имуществени въпроси. Предвижда се двоен режим - за селските и за градските имоти. Вследствие на тази договорка къщите и имотите в Балчик продължават да принадлежат на румънски граждани.
Дворецът в Балчик имал, обаче, отделен статут и „представлявал отделен проблем между двете страни”. След смъртта на кралица Мария, имотът формално станал собственост на крал Карол ІІ. Стопанин на място останал дворцовият градинар-иконом Карол Гутман. Обезнадежден от настъпилите промени напуска длъжността си на администратор, като на негово място за кратко постъпва художника К. Константинеску. Скоро и той се отказва от нелеката задача и преотстъпва длъжността си на проф. М. Онческу-Бещелей – генерален консул във Варна по същото време. В свой доклад през 1944 г. Онческу-Бещелай разказва: „положението в Двореца Балчик стана трагично... руини, кражби, изоставеност, опустошение... Градините са изоставени, павилионите се рушат, продуктите се продават на черно, лозята и плодните дръвчета подивяват... Всичко запада.” Две години по-късно той лаконично съобщава: „Дворецът и градините умират в най-голяма мизерия”.
Междувременно през 1947 г. Румъния е провъзгласена за република. Като следствие на променената политическа обстановка, всички имоти на монархитята стават собственост на държавата. Поради сериозните трудности по подръжането на Двореца Балчик през 1948 двете държави подписват конвенция, съгласно която румънското правителство предоставя Двореца на българското правителство. Условието е - да бъде създаден творчески дом за хората на науката, изкуството и културата, като 5 „постоянни места” да бъдат запазени за отдих на румънските културни дейци. Споразумението е двугодишно; следват многократни продължения.
Реално обаче, румънската страна вижда, че нито един румънец не е пресякъл прага на Двореца с цел отдих. Правителството на Румъния предлага да продаде този и някои други имоти на България. На предложението от 1953 година, българите отговраят с няколкогодишно забавяне. Преговорите се проточват до 1961 г., когато „Министерство на външните работи в София съобщава на румънската страна, че българското правителство е решило да приеме да плати”. Договорената стойност е 6 млн лева, сума, използвана за изграждането на новата сграда на румънското посолство в центъра на София.
Това е краят на историята с връщането на една исконно българска територия в пределите на родината ни. Това е историята на един атрактивен обект, който от тогава до днес е със статут публична държавна собственост.
Източници:
Малчева-Златкова, Росица, „...Балчик”, изд. „Дунав прес” АД
